Чуднодръвко

„Чуднодръвко - долу слез (или магическият пес)“ е преводното заглавие на "The Wumberlog (or the Magic Dog)" на Джон Ленън. Поема, която е смешна, тъжна и всякаква. В Dailymotion може да се види кратък видеозапис, в който Ленън чете първите няколко стиха: The Wumberlog.
От мен -- преводът на Георги Рупчев, последван от оригинала.

Чуднодръвко – долу слез!
(Или магическият пес)

Додето цял град спи, едно момченце
остави топлия креват,
да търси тия чудни хора, дето
са живи и като умрат.

Храна си сложи във една торбичка –
да се намира за из път.
– А мозе пък и милите дзудзенца
да дойдат с мене да ядът?

А мозе и да видя Чуднодръфко,
най-пуфкавката птичка, ой!
И Бу-урени да скачат и се смеят,
и чичко Джо, добрият мой!

Самичко дрешки в куфкафчето сложи
поне за седмица напред
и книшка с молиф – да си пише.
И тръгна. Вън бе мрас и лет.

Там срещна го добър магьосник – куче,
цял чисто черен рунтавел –
и с втора класа полетяха, бързо
да стигне, дето е поел.

– Ще ви оставям, сър – му рече песът. –
Един съвет преди това:
Послушайте ме, с тази лодка трябва
да се внимав-аф-аф-аф-ава!

– Благодаря любезно, мили друже!
Така ще е! – И бе така,
дорде само́ потъваше в земята,
където тайните текат.

Изглеждаше съвсем нелепо всичко
и много дълго той се смя.
Загуби си греблата и тогава
пристигна птицата сама.

– Привет! – му рече птицата с усмивка. –
Дано се разберем добре.
Дошла съм да те водя тук и по-навътре,
изгубиш ли се в туй море.

– Я гледай ти! – момчето си помисли. –
До днес не съм се сещал аз,
че птиците говорят толкоз ясно
и – гледай ти! – с човешки глас.

– А от коя порода, сър, сте вие? –
попита нашето момче. –
Не искам да досаждам със въпроси,
но просто не очаквах, че…

– Е, както виждаш, аз съм Чуднодръвко –
бе отговорът й свенлив. –
От най-най-пухкавите птички, момко!
Би трябвало да си щастлив.

– О, да, аз съм щастлив, но само дето,
разбираш, просто… Да де, ах,
това е всичко, мили Чуднодръвко,
съвсем съм се сковал от страх.

– Не ставай глупав! – птицата му каза. –
Приятели сме. Чуй сега,
не съм като Сврадливката – ще видиш,
когато стигнем на брега.

В скороговорка се яви земята –
наистина, какъв пейзаж!
Оглежда се във заливчето остров
и на брега те води баш.

Едно дърво подсказа: – Дай наляво!
Ха, нека мачтата пращи!
Греди, от стррашен вихххър трррреперете!
И ето че пристигна ти!

– Но тук не сте ме чакали навярно –
момчето се обърка зле.
– Напротив, чакахме – отвърна нещо,
почти напомнящо теле.

Щастлива ябълка му викна: – Идвай!
И чайникът завира май.
– Една торба другарчета ти нося
да хапнеш с тях, да пийнеш чай.

Е, да, да пиеш чай с дърво и куче –
не става всеки ден, нали?
Особено пък ако песът тъкмо
след дълъг полет се е приземил.

– Как стигна чак до тука, Къдравелко? –
хлапакът зяпна о!дивен.
– Тъй както слезе ти самият – с лодка! –
излая песът изнурен.

– Ами къде са тия хора, дето
са живи и като умрат?
Да зърна само аз, преди да вляза
отново в топлия креват.

– И тях ще видиш – се обади моркоф. –
Защо да бързаме? Я виж,
изяж от мен сега една паница
и ще те пуснем да вървиш.

И тръгнаха при хората, които
хлапакът най-подир откри.
И отдалече ги съзряха: в група
дванайсет души или три.

Не много, още, повече, накрая
тъй много бяха там – безчет.
Земята разкопаваха до дъно,
земята разкопават те.

Момченцето попита много мило:
– Какво безспир копайте тук?
Ала разбра, преди да отговорят –
заравяха се един друг.

Вървеше всичко в строг порядък:
полагаха се във пръстта
и след това засипваха спокойно
другарите си до врата.

– Добре де, що за гледка, пак ви питам? –
избухна той насила в смях,
ала додето се усети, беше
изцяло обкръжен от тях.

Безмълвни там, издигнали лопати,
все по-дълбоко рият те
и в дупката, до чичо Джо наблизо,
зариха нашето дете.

– Нали ти казах да не идваш тука! –
му каза чичо, наскърбен.
– Ама къде да ида – то отвърна. –
Другар единствен бе за мен.

До шия в тинята, те се простиха,
простиха се с любов и жал.
А хората наоколо крещяха:
– Е, ха наздраве – ето още кал!

(А пък кал определено имаше.)

Превод: Георги Рупчев. В: Ленън, Джон. „Поезия, проза, интервюта“. Народна култура, 1984.
 

Wumberlog (or the Magic Dog)

Whilst all the tow was sleepy
Crept a little boy from bed
To fained the wondrous peoble
Wot lived when they were dead.
He packed a little voucher
For his dinner ‘neath a tree.
‘Perhumps a tiny dwarf or two
Would share abite with me?
‘Perchamp I’ll see the Wumberlog
The highly feathered crow,
The larfing leaping Harristweed
And good old Uncle Joe.’
He packed he very trunkase,
Clean sockers for a week,
His book and denzil for his notes,
Then out the windy creep.
He met him friendly magic dog,
All black and curlew too,
Wot flew him fast in second class
To do wot he must do.
‘I’ll leave you now sir,’ said the dog,
‘But just before I go
I must advise you,’ said his friend
‘This boat to careflee row.’
‘I thank you kindly friendly pal,
I will,’ and so he did,
And floated down towards the land
Where all the secrets hid.
What larfs aplenty did he larf,
It seeming so absurd;
Whilst losing all his oars,
On his head he found a bird.
‘Hello,’ the bird said, larfing too,
‘I hope you don’t mind me,
I’ve come to guide you here on in,
In case you’re lost at sea.’
Well fancy that, the boy thought,
I never knew till now
That birds could speak so plainly.
He wondered – wonder how?
‘What kind of bird are you sir?’
He said with due respect,
‘I hope I’m not too nosey
But I didn’t not expect.’
‘I am a wumberlog you see,’
The bird replied – all coy,
‘The highly feathered species lad,
You ought to jump for joy.’
‘I would I would, if only, but
You see – well – yes, oh dear,
The thing is dear old Wumberlog
I’m petrified with fear! ‘
‘Now don’t be silly’ said the bird,
‘I friendly – always – and
I’m not like Thorpy Grumphlap,
I’ll show you when we land.’
And soon the land came interview,
A ‘tastic sight for sure,
An island with an eye to see
To guide you into shore.
‘Hard to starboard’ said a tree,
‘Yer focsle mainsle blast
Shivver timbers wayard wind
At last yer’ve come at last.’
‘You weren’t expecting me, I hope’
The boy said, puzzled now.
‘Of course we are’ a thing said,
Looking slightly like a cow.
‘We’ve got the kettle going lad,’
A cheerful apple say,
‘I’ll bring a bag of friends along
Wot you can have for tay.’
A teawell ate, with dog and tree
Is not a common sight,
Especially when the dog himself
Had started off the flight.
‘How did you get here curlew friend?’
The boy said all a maze.
‘The same way you did, in a boat,’
The dog yelled through the haze.
‘Where are all the peoble, please,
Wot live when they are dead?
I’d like to see them if I may
Before I’m back in bed.’
‘You’ll see them son,’ a carrot said,
„Don’t hurry us; you know
You’ve got to eat a plate of me
Before we let you go!’
Then off to see the peoble whom
The lad had come to see
And in the distance there he saw
A group of tweilve or three.
A little further on at last
There were a lot or more,
All digging in the ground and that,
All digging in the floor.
‘What are you digging all the time?’
He asked them like a brother.
Before they answered he could see
They really dug each other,
In fact they took it turns apiece
To lay down in the ground
And shove the soil upon the heads
Of all their friends around.
Well, what a sight! I ask you now.
He had to larf out loud.
Before he knew what happened
He’d gathered quite a crowed.
Without a word, and spades on high,
They all dug deep and low,
And placed the boy into a hole
Next to his Uncle Joe.
‘I told you not to come out here,’
His uncle said, all sad.
‘I had to Uncle,’ said the boy.
‘You’re all the friend I had.’
With just their heads above the ground
They bade a fond goodbye,
With all the people shouting out
„Here’s mud into your eye! ‘

(And there certainly was.)

Lennon, John. „In His Own Write“. Macmillan & Scribner, 1964.