Туристюнгели-3: загубени в Трансилвания

[Към предишната част: Туристюнгели…, част 2: „their own clouds!“]

Отговорността към (средно) тримата читатели на блога натежава тези дни на раменете ми. Така че, хайде, тръгваме към Пятра Краюлуй.

Нямахме туристическа карта за там, но решихме, че ще се оправим и без – само да се доберем до някоя хижа, щяхме да вземем/прегледаме. На пътната карта бяха отбелязани две; избрахме Брустурет, от страната на Брашов. Тъкмо да минем за малко през града, важна част от културната програма. Добър план, нали!… Не съвсем. От Брашов видяхме основно северозападните покрайнини. Търговско-индустриалния район. Бензиностанциите. Да, най-вече тях… Продължавам да се удивлявам как една изписана в обратен ред абревиатура (GPL вместо LPG) може да прецака цели два часа. От тази история все още малко ме е срам, така че няма да я разказвам. Цялото упражнение беше в една неприятна и прашна обедна горещина и общо-взето ни се отщя да продължаваме към историческия център на Брашов. Решихме – първо още планина, а на връщане да минем от там, ако остане време.

Тръгнахме в посока Питещ, за да се отклоним от главния път някъде по средата, след кратък престой в Бран. Мястото е претъпкано и панаирджийско. Изобщо, цялата работа с Цепеш-Дракула води до не особено топли чувства от моя страна към тоз туристически обект. В „Литературен свят“ можете да (за)четете Влад Цепеш-Дракула. Най-лошата репутация на света на Мирча Михай, ако сте любопитни за историята и легендите.

Някъде при Фундата започна нашето Голямо-трансилванско-объркване. Според пътната ни карта селището е разположено около шосето, но всъщност там са само крайните къщи (откъдето дойде известна неяснота накъде да продължим). Впрочем вече бяхме в изключително живописен регион и някак не страдахме много, че се бавим. Попаднахме на едно мило семейство: жената говореше английски и получихме що годе ясно обяснение за посоката към хижата. Получихме и съпруг „на стоп“ до съседното село, който много услужливо ни говореше някакви неща на румънски, вероятно отново за пътя, които никак не разбрахме. До следващото село, впрочем, пътят неусетно почти загуби асфалтовата си настилка. Успешно стигнахме до селцето Ciocanu, за което може да се прочете любопитно текстче тук. Разбира се, не се отклонихме накъдето трябва, поради което се озовахме в Șirnea (не съм сигурна как се произнася; поне за мен, румънският е наистина любопитен – когато е писмен, почти всичко се разбира заради многото славянски и латински думи, но като разговорен ме обърква).

А в Șirnea времето изчезна. Изпари се, заедно с последните остатъци от асфалт на пътя. Появи се лъчезарно семейство, заето да транспортира каруци сено, заредиха се разпръснати замъкокъщи (архитектурата е един път!), самотна смешна крава, ширни ливади, леещи се като бавна песен хълмове. Поспряхме, поседнахме в сянката на една върба, порадвахме се и се посмяхме… Дадохме си сметка, че ако всичко беше минало по предварителни планове, вероятно дори нямаше да чуем за района на Șirnea. И че случаят ни подари безкрайно хубаво запонанство с Трансилвания.

После опитахме още малко насам и натам по черните пътища, но те взеха да се въртят, да ни въртят номера и да свършват пред дворове на празни от люде къщи, тъй че намерихме времето и седнахме отново да се чудим и маем, и да гледаме пътната карта. Установихме по кой точно черен път е трябвало да продължим, само дето въпросният беше твърде изровен и не като за Змейо. Освен това окомерите, приложени в посока Пятра Краюлуй ясно показваха, че изборът ни не е бил особено добър, че вероятно хижата е доста в ниското и (денят е вторник, в четвъртък трябва да изпратим Зори от Букурещ с автобуса към нашенско) май до никъде няма да я докараме.

Добре, че все още си имахме Зори, която е супер в ободряването на хора с поувиснали носове. И добре, че тя реши да погледне малко вляво на картата и да види един симпатичен масив с пъпешовидното име Пъпуша (става дума за масива Iezer-Păpușa), приютил хижа, наречена Кука. Тръгнахме към нея.

Докато стигнем, успяхме да се загубим още веднъж, отново на черен път, да ударим гърнето на Змейо в агентско циментово ръбче, да проведем странни разговори с румънски цигани – дървосекачи, които общуваха с нас най-вече чрез имитиране на мечка; накрая успяхме и да изпитаме благодарност към къмпингарската страст на братята румънци, заради която в едно-иначе-доста-забутано място срещнахме мили хора, които ни упътиха накъдето-трябва. От тях разбрахме, че хижата я работи, я не, тъй че тръгнахме (отново!) разчитайки на късмета си. Долу в снимките може да се види, че късметът (отново!) не ни разочарова. Мисля, че Кука е една от най-забавните хижи изобщо. И до колкото знам, единствената с индианска концепция за екстериора.

Вечерта май пак поваля. С толкова дъжд, вече сигурно ни е било все тая… Сутринта дойде, за целите на световното и локално равновесие и хармония, свежа и слънчева. Междувремено бяхме научили, че хижата е изходна точка основно за втория по височина връх на масива, едноименникът Пъпуша (2391 м.). Маршрутът започна обещаващо, с весела стръмна пътека из прекрасна стара борова гора. А после, като отпочнаха едни ливади… вървиш и вървиш, и започва да ти се струва, че цялата Вселена се е превърнала в ливадата пред теб. Аз лично най-малко недоволствах, но на останалите, заради по-богатия си (внимание, следва клише!) планинарски опит, взе да им доскучава. Малко преди основното било видяхме къде точно е „нашият“ връх, както и че безкрайното ливадно драпане стига чак до най-високото. Така че решихме: вероятно ще стигнем само до въпросното било… Половин час по-късно бяхме там и чудесно се изненадахме на панорама тип „от край до край“ към Пятра Краюлуй. В този факт, разбира се, има поука, свързана със смисъла на дългото вървене в не съвсем известна посока.

След близо половин час хапване, снимане на Пятра, общуване с огромно и мило овчарско куче, и подозрително отношение към една черна облачна маса, дойде моментът за ежедневното прецакване на климатичните условия. Този път, с впечатляващи светкавици, втората от които падна буквално от нищото на не повече от километър по права линия пред нас. Последва активно бране на круши надолу и надолу към… към „да не сме на билото, че да не ни светне нещо“. Между крушите – още кучета, стадо коне и крави, спри-набързо-да-снимаш, бързичко, давайте, и така, до спокойствието на горския пояс. Точно там отново заваля. Докато стигнахме хижата, беше вече порой и ранен следобед. Докато спре, минаха няколко часа, съответно – отметнахме и този ден за приключил.

Предстои да стане ясно дали Змея е ранен тежко и да стигнем със Зори до автогара Филарет в Букурещ. А за завършек – да се отнесем отговорно към туристюнгелските занимания и да се разходим малко край Черно море. Така че, както се казва, до скоро и:

Хайде стига вече, драги ми Смехурко.
Поздрав най-сърдечен от моята славна и вярна дружина!

Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо

Туристюнгели…, част 2: „their own clouds!“

[Линк към преднта част: Туристюнгели във ваканция. Част първа: към Бъля.]

Сутрин втора. За който е забравил, започваме евакуация от Бъля.

Издрапахме циркуса, хвърлихме последен поглед надолу, но нямаше много какво да го изкушава, понеже на запад беше къде-къде по любопитно да се гледа. Представете си една гигантска Стара планина с елементи от Пирин и Рила. Или като в оня виц за крокодила, дето ако си представиш лос, изобщо не прилича на него. Представете си…

Междувременно ще отделя няколо реда за хейтване. От езерото още, а и през цялото време срещахме изобилие от човешки боклук (консерви, торбички, бутилки, фасове, всякакви опаковки…). На аналогични места в родината е много по-чисто. Трябва да се отбележи, че румънските населени места оставят впечатление за приличност. Така че или просто долу чистят ефективно, или Фъгъраш си го отнася заради популярността си. Зедно с (или дори преди) Пиатра Краюлуй е най-посещаваната планина в Румъния. Срещнахме французи и немци, видяхме испански, италиански, централноевропейски регистрации на автомобилите при Бъля… Та, ако не ви се нрави работата с боклуците, може би е по-разумно да предпочетете по-снежно време от август. :) Люси Стаменова разказва чудесно за особеностите на този риболов.

Какво направихме този ден? За архива и фактите: по-голямата част от ето-този-маршрут. За 4-5 часа (зависи колко помайване за снимки и приказки се реализира) се тръгва от 2040 м. надморска, стига се до 2390-те на върха Lăiţel (предполагам, Лъйцел), за да се стигне до 2135 при езерото Кълцун (Călţun). И макар че ако тръгнете, ще изгубите поне три джоба денивелация – ей така, като нищо, всъщност е много приятно ходене. Има и полянки, и 2-3 скални участъка, осигурени с въжета и синджири, и изворчета, и… овци, колкото вероятно в България последно са виждали накуп в стадата на Каракачаните през 50-те години на миналия век. По-дребни и рунтави от нашите, по-рогати и изобщо, като от илюстрация в детска книжка. И постоянно пъплят в далечината и в близината, нагоре и надолу, и пет пари не изглежда да дават за денивелация и надморска височина.

Та, стигнахме ние до Кълцун, обядвахме и решихме да подремем малко, заради недоспиването от предната нощ. Времето продължаваше да се крепи някак на разкъсани мъгли и почти пухкави облачета. После опънахме палатките (има едни весели каммени ограждения против вятър – хубаво е да се ползват, само трябва да се избере някое, в което настилката все още е поне от части тревна, а наклонът е настрани, вместо към центъра на защитеното кръгче) и седнахме да се чудим на хората, които ей така, небрежно, в посгъстилата се мъгла, тръгваха към Негою. Решихме, че сигурно са малко пишман всичките… докато се появи нашият нов-приятел-румънец-самотен-планинар-с-обветрено-лице-и-дракулски-очи, който ни обясни, че „във Фъгъраш това е добро време“ и… абе тук взе да ни става ясен смисълът на прочетеното по сайтове и блогове, че в тия планини времето се мени бързо… колко бързо да е, бяхме си казали само ден по-рано.

Тъй или иначе, вече беше след 16 ч., тъй че само се качихме до Кълцунската портичка (Portiţa Călţunului) да позяпаме палатките от високо и да видим какво сме си приготвили за следващия ден. Пътеката е по сипеи, но лесна, до върха са не повече от 2 часа. Има дори алтернативни маршрути – Strunga Doamnei и Strunga Dracului (съответно, Женският улей и Улеят на дявола)… за тях, след малко.

Не веднага, защото след това, разбира се, заваля. Прокапа докато се връщахме към заслона и после се изля отново като предната вечер, само дето гърмеше по-малко. Експериментирахме до къде ще издържат палатките и деляхме сушината на заслона с гореспоменатия румънец и едни немци с пънкарска визия, които правеха дълъг „trip“ из планината и май изпитаха пренебрежение към нашите „4-5 дни, зависи от времето“. Ех, това време… по-късно щяхме да разберем от Янаки, че в прогнозата за Балканите през тези дни е имало точно едно облаче, точно над Фъгъраш.

Следващата сутрин почти ни втрещи с напълно ясно небе и едни диви кози, които наобикаляха заслона в събиране на изхвърлен хляб и други козешки деликатеси. Аз като човек, който не ходи от много отдавна „по кози пътечки“ май най-много се впечатлих. Васето носеше един малък бинокъл и в началото, като видяха със Зори козите, все още далечко от нас, се опитах да ги видя през обратната страна на бинокъла… Вълнение и емоции, какво да ги правиш, маат хладнокръвието с камъни по главата. Коронният номер на козите се оказа решението на едно яре да суче, докато майка му си пасеше на петнайсетина метра от нас. Безценно!

С такова жизнеутвърждаващо начало на деня, трънахме към Негою. Тра-ла-ла, забава и смях, докато стихнахме до разклона за Дракулуи-то, на който блестеше нова-новеничка табела, че преминаването е забранено заради падащи камъни. Последваха обсъждане, спорене и умуване (на всички карти и според всички обяснения, които бяхме насъбрали, нямаше никаква табела). В крайна сметка Зори и М. пренебрегнаха табелата, а с Васето решихме, че ще я караме бабешката и тръгнахме към Женския. Обобщението е следното. Дяволският е, да кажем, окей: има катерене, не сложно: не е добре да се минава със самар, но иначе е лесно; камъни наистина са падали (някога си, виждат се заклещени долу на снимката), но ако се подхожда внимателно и ако имате опит в катеренето като Зори, ще се справите. А женският… еми, той е женски.

До върха се стига направо изненадващо бързо. Към вече познатите и прекрасни остроти, сипеи и безкрайно-дълбоки долини на североизток и изток гледката вече почти я нямаше. Да не се повтарям – мъгли и пр. В обратните посоки беше по-добре. Затваряте дясно око и зяпате Родопи; затваряте ляво и се радвате на Стара планина. Чист кеф, както се казва.

А под един камък на върха открихме тетрадка, почти запълнена с впечатленията на някаква младежка група. Най-любопитното е долу в снимките – няколко изречения за Фъгъраш, в които става ясно, че планината си създава собствени облаци и ги извалява върху себе си. При които М. вече не издържа и заяви, че той на такава планина не си е представял, че ще си прекара първата отпуска от еди-кога-си. „Искам слънце, поляни, гледки!“ – а че това наистина е част от възгледите на М. за планините знае всеки, който ги познава. :)

Мисля, че планината (както и всички планини по принцип правят, по незнаен магичен начин) чу  М. и ни подари цял ден без дъжд. Наистина, с доста облачен следобед, но пък привечер стана чисто, светло, просторно… Междувременно ние бяхме напуснали първо Негою, после Кълцун, и разположихме катуна на стратегическа поляна малко в страни от платото точно преди циркуса на Бъля. С хубава гледка на изток, доволно си помързелувахме вечерта и планирахме как на другия ден ще продължим към Подрагу. До Молдовяну нямаше да ни стигне времето да отидем, а и вече имахме агентурна информация, че край Подрагу е по-скалисто и красиво.

На сутринта – изненада? – времето изобщо не беше добро, дори (нали вече имахме опит) за местните стандарти. Докато слезем до Бъля, успя леко да ръсне. И да се смръщи съвсем. А М., да изрече общото настроение, че „Аман от дъжд!“. Така че свикахме туристюнгелско общо събрание и решихме да пробваме Пиатра Краюлуй. За която знаехме основно, че е близо до Брашов. И тръгнахме… обаче стигнахме до други места. За тях – в следващия разказ.

Туристюнгели във ваканция. Част първа: към Бъля

Сутринта на 10-и август, само с двайсетина минути закъснение от планираното за 7 ч. тръгване (важно е, защото предстоят 500 км на север) със Зори, Васе и М., с четири самара, в утробата на Червения змей, отпрашихме в посока Фъгърашките планини. Че сме отпрашили е преувеличение: това знае всеки, който познава възгледите на М. за шофирането. Но нека е така, да звучи по-приключенско и приповдигнато.

Предстои разказ за деветдневно пътешествие. Тази част е само за първото денонощие. Обещавам останалите да обобщават по-успешно… Но началото не може да се подмине с лека ръка.

Стигнахме до Видин през Петрохан – да съберем сутрешен хлад, и заради онази история с Момо и магистралите. Не беше съвсем добър избор: из целия проход вършееха ремонтни бригади. Без много да държат на сигнализация, маркировка и други такива дреболии. Та, ако имате скоро път натам, бъдете осторожни.

После, в Берковица намерихме хубави закуски и не толкова добро кафе… изобщо, май не бързахме особено. Малко преди обед бяхме във Видин. Решителен момент, в който гледахме за последно (заради предстоящия роуминг) прогнозата за Фъгъраш и трябваше да решим как да се отнесем към обещанието за „showers“ (наивно превеждахме с „превалявания“, по-късно ще стане ясно защо беше наивно). Дали се стреснем от него и да свием опашки към Ретезат (северозапад, вместо североизток), или да си караме по план. Избрахме плана – най-малко защото го имахме. За Ретезат почти нищо не знаехме, освен каквото си спомнях от разказа на Иван Гърбев (забележка: пътешествениците, които са съвестни блогъри, са едни чудесни хора).

Заситихме Червения змей с достатъчно автогаз и се насочихме към Моста. Впечатляващо е как е цвъкнат, нов-новеничък и европейски, помежду бедни и прашни села с разбити пътища. Особено минаването през Димово е директно по камъняци и чакъл (и табели за ремонт). После в Румъния, някъде до Крайова, пътищата са по-прилични, но населените места са същите – прашни, изгорели в полето, впили жадни очи към Моста и Реката… Стоп, да се върнем на границата. Минава се сравнително бързо, макар че ние отвисяхме почти половин час заради някаква драма с микробус и решение на митничарите да пропускат само една колона МПС-та. В края на този половин час, на две коли от граничната линия обаче…

Шофьорската книжка на М. е изтекла преди два дни. Гениално! Почнахме да се успокояваме с алтернативни хрумвания за ваканция в България… Разбира се, назначихме Зори за временен шофьор, а на самата граница провериха само личните ни карти… но до края на всичките 1800 км така си изкарахме, с леко напрежение при вида на катаджии и – за късмет – без нито една проверка. Единствената загуба бяха едни 6 лв: след като българската митничарка поне три пъти ни каза, че следващата стъпка е да платим 3 евро „такса мост“, румънката до нея внезапно ни таксува двойно. Под въздействието на нечиста съвест заради книжката обаче не се сетихме да протестираме.

И ето ни в братска Румъния. Купихме си седмична винетка от първата бензиностанция (първо я подминахме заради някакви напътствия да търсим Лукойл – тя всъщност е втората, но там винетките бяха свършили) и продължихме към Крайова. Климатичните условия по пътя се изразяваха основно в горещина и пек, затова много се радвахме на множеството селски кладенци. Любопитно е това с кладенците: добре поддържани са и доста местни хора си пълнеха туби и туби с вода от тях. Мисля, че или ВиК-мрежата в района не е добре развита, или просто по този начин водата се запазва достатъчно студена и затова си пазят бунарчетата. Най-вече през лятото няма как да не е от значение.

Продължаваме. В Питещ решихме оставим змея да почине малко и пихме бири на сянка – Ciucaş (от Брашов, не лоша) и Timisoreana (която е ясно от къде е и е за препоръчване). Градът е малък, приветлив, зелен – поне така го запомних. Всички „панелки“, които видяхме, бяха санирани и мацнати в свежи тонове. Помня и че се мотахме някъде около ул. Трансилвания. Знаково, защото нали, към Трансилвания бяхме тръгнали. :)

После, към Куртя де Арджеш (Curtea de Argeș) релефът се изменя бързо, минава се покрай широки водни канали и системи от язовири (помислете колко вода е нужна за цялото поле надолу!)… до последното населено място, Корбени, където започва Трансфъгърашкия проход

Не знам какво друго да напиша освен, че пътят е впечатляващ. Вие се бързо, остро, захвърля погледа към върхове и пропасти; особено край стената на яз. Видрару… историята за строежа на шосето добавя към общото усещане за грандиозност. И се сещаш, разбира се, за Чаушеску, този дребен човек, оставил такива грамадни следи… буквалността на сравнението малко стряска.

По тъмно вече бяхме точно на езерото Бъля – 2040 м. надморска височина, най-високата точка на прохода. Само че беше толкова тъмно, че никакво езеро не се виждаше. Преди това бяхме забелязали купища от палатки на всяка отбивка и полянка: още от ниското, та чак до тунела преди езерото, та не знаехме колко ще има място за нашите две (потвърждение на слуха, че румънците упорито къмпингуват на всяко възможно крайпътно равно място; чудехме се защо са толкова привързани към колите си… скоро щеше да стане ясно, че понякога е мъдро решение). Купихме туристическа карта от последния отворен павилион и запитахме любезния продавач къде е езерото. Той със сдържан хилеж отговори: „Ей тука, на 5 метра“ и ни каза накъде да вървим с палатките. А това, което последва, още ми държи влага. Защото беше много, много водно. Ето какво.

Връщаме се до колата да си вземем самарите. Обратно до павилиончето са 20 метра. На десетия тъмното небе на нас прокапва. В момента, в който сме под навеса на павилионите (виж последната снимка долу, тя е от следващата сутрин), вече вали не като из ведро, ами като из двореца на Чаушеско в Букурещ. Святка, гърми, кънти… по грубите ни сметки поне половината вода на света се изля точно над нас. Чакахме около час някакво чудо. Никакво чудо не дойде, а още и още буря. Междувременно хората от павилиона се метнаха на един бус и тръгнаха да слизат в северна посока. Трябва много да са свикнали с такова време, че дори не ги спира да шофират. Ние повисяхме, повисяхме, и поради липса на други възможности опънахме палатките на цимента. Твърдо, обаче сухо и на завет… и си легнахме, за да подскачаме от лежанка до около 4 ч. сутринта при всяка гръмотевица и да поспим спокойно до малко след 6. Бяхме решили да станем най-късно тогава, за да не разсърдим някой ранобуден търговец.

И така… рано сутринта на 11-и август времето е почти хубаво, ние сме извадили невъзможен късмет и нито сме мокри, нито измръзнали, дори сме почти наспани. На всичко отгоре виждаме езерото без цялата панаирна чудесия, на която е подложено през деня. И ни става едно мило, приповдигнато и планинарско… Докато събираме багажа, за отрезвяване, във въздуха почват да се носят аромати на пушени сирена и меса, скара и хлябове, гевречета и бензин, на многолюдие и шарения.

Ние финтираме, набързо събуждаме човека в къщичката на Salvamont (тяхната ПСС) с въпрос за прогнозата (и все по-ясното усещане, че „showers“ не е каквото си мислим), който с много помощ от наша страна за английския, сънено и донякъде самоотвержено обяснява да тръгнем бързо, за да стигнем заслона при Калцун до обед и да се спасяваме там, ако пак завали. Тук читателят може би разбира, че сме се насочили към Негою, а писателят си дава почивка до следващата част на разказа. И отива да вземе един shower с ироничното спокойствие, че това ще е душ и нищо друго.