Vulpes vulpes

Лисицата бавно наближаваше извора. Стараеше се да оплита следите си, обдушваше всеки необичаен аромат, заслушваше се във всеки непознат звук.

Денят от своя страна, отново без бързане, напускаше горите. Светлосенките му се заплитаха из буковите корони. Дъбравата ухаеше на късно лято, на влага и зрели шипки. Из клоните на акациите шумоляха позлатените им листа, раздвижени от мигновения допир на припряни птици.

Мишката също напредваше  – към дупката си, но може би защото бързаше, никак не усети лисицата. Изведнъж нещо наостри уши, издебна, скочи, нещо друго не успя да се спаси, притрепери и после имаше миг тишина.

След  няколко минути лисицата продължи към водата. В последните слънчеви отблясъци козината ѝ напомняше цвета на зрял кестен, а очите ѝ остро зеленееха.

Горещо/студено

Спомням си една такава приказка. Не помня кой е авторът.
Всъщност, не е сигурно, че изобщо е приказка, освен по форма.
Ето я.

Живяла някога прекрасна, нежна, мила, изобщо най-чудесната девойка, в която, разбира се, се влюбил един също толкова мил и най-вече себеотвержен момък.

Отишъл един ден той при нея и се обяснил. Очите ти, като морето. Косите ти, като горяща ръж. Кожата ти, копринена. Сърцето ти – златно. Аз без теб не мога. И други, все искрени признания. Девойката се усмихнала, нежна като майска привечер. А в очите ѝ – страдание. „Много бих искала да съм с теб, юначе. Но трябва да ми помогнеш. Толкова ми е горещо, сигурно магия ми е направена, така гори челото ми, че не мога да мисля за друго. Какво ли не са опитвали други преди теб, ето това орехово дърво над нас например се превърна в мой дом. Този леден извор е единствената вода, която успявам да докосна и да отпия. Но напразно. Ако угасиш този ужасен пламък, ще съм твоя.“

Тръгнал юнакът далеч на север, където вечна зима, мраз и студ покриват всичко. Много и много дни вървял, докато открие най-студеното място на света. Отчупил най-мразовитото парче лед. И като носен от криле, пълен с надежда и обич, бързо се върнал при девойката. Подал ѝ ледения къс. Тя докоснала студа и изведнъж… за миг като че се преобразила. За момент, като че всичко било наред. Но изведнъж пръстите ѝ посинели, през лицето ѝ преминала болка, в очите ѝ отново се появила сянка. „Какво направи, юначе! Какво ми стори! Толкова ми е студено сега, като че леденият къс ме превърна в част от себе си. Помогни ми, не мога да живея така! Спаси ме, за да бъдем заедно.“

Момъкът се стреснал, скочил и като стрела полетял на юг, към най-горещите земи, където всичко е парче от слънцето. Напълнил кошница с най-топлите и сочни плодове на света, които парят на езика от сладост и жаркост.

Тръгнал да се връща при девойката. По пътя пеел радостни мелодии, танцувал от щастие, предвкусвал очакващото го щастие, сияел. Но какво да види!

Девойката си била на същото място, все така прекрасна, ала не била сама. Заварил я усмихната и спокойна, без следа от мъка в погледа, в прегръдките на друг момък. Двамата заедно, красиви и сияещи, се обърнали към младежа с кошницата. „О, момко, съжалявам“ – казала девойката – „Ти много се забави. Ето той дойде и ме прегърна, и просто се постоплих.“ А другият добавил: „Я, какви сочни плодове. Дай ги насам, да хапнем.“

И какво, приказка ли е това? Дори поуката ѝ не е еднозначна. Пробвайте да я четете от гледната точка на всеки от тримата герои. Ще получите различна поука, мисля си. Освен това, няма безусловно зъл персонаж. Ако има нещо, което при всеки случай остава валидно, е че понякога хората изобщо не успяват да кажат каквото искат. Или да направят каквото искат. Да постигнат разбиране. Не е много весело това, но пък винаги можеш да хапнеш нещо и да пиеш една студена вода. :)

Приказка

Представете си една приказка… Рижава лисица преспите запали. Над снега – мъглица, дъх от портокали. Залезът присяда върху скреж от мигли. Розовата клада с въгленче намигна. Тихо и студено, свечерено, снежно… Огнено вретено точи златна прежда. Сребърна висулка – капчица прозрачна. И искра – светулка в плитката на здрача. [Измислил я е Николай Милчев. Още […]

Дивите неща

Една снимка ми напомни тази хубава история. Само в няколко изречения. Дали всички хубави истории са кратки? Или краткостта не е на всички хубави истории? Ех, как никак не помага тук формалната логига. Макс и Дивите знаят най-добре… по-добре, Let the wild rumpus begin!