Навярно вечно

„Навярно вечно” е стихотворение от Биньо Иванов. Има едни редове в него, които обичам:

По тъмните гори, по светлите скали,
посред света вървя разнообразно,
разнообразно и безсмислено –
                    …ти грееш под стадата,
                    безсмислена трева,
               потъвам те възкръснал,
                    безсмислена река,
                ловя те благодарен,
                    безсмислен цъфнал плод
                безсмислен и единствен,
                    разгръщам те, живот…

Останалото може да се прочете в библиотеката на LiterNet.

Иначе… Онзи ден научих странни новини за моето тяло. Че то вероятно никога няма да се държи с мен така, както очаквам. Че всичко, което правя, ще трябва да съобразявам с него. Ще се наложи някак да се разберем, да се научим как да бъдем приятели. Как да сме заедно.

В знак на добра воля и общи творчески планове тръгнахме към Пирин. Да се разходим, да помълчим, да помислим… ето къде стигнахме.

Пирин

Където е безкрайно, просторно, светло, чисто. И навярно – вечно.

П.П. Горното е твърде сериозно. Несериозно, то е повод за вливане в стройните редици на реномираните туристи. Както ме посъветваха, непременно трябва да спомена Кутело I, Средния и Кутело II, подсичащата пътека на връщане към Премката, някои ридове, ръбове, чалове и изобщо – остротии. Разбира се, също Църна Могила, дето е бяла. Но тях ще премълча, за да подплатя реномето с доза загадъчност.

П.П.П.

Ако не е очевидно, посланията в тази публикация са две:

1. Помиряването със себе си е важно нещо.

2. Ойларипи!

Keep calm and enjoy Синаница

Тази публикация може да се обобщи в следното изречение: „Ходихме на Пирин, ах, беше прекрасно, ох, какви гледки, ех, времето беше чудно, их, вълшебна разходка!“. Сигурно може и по-подробно да се разпише, но ме притеснява, че би била скучна: ще ѝ липсва приключенски момент. Много по-увлекателни са историите, в които някой някъде се загубва, навалява го дъжд, ужилва го пчела и изобщо, друго си е да се поизмъчиш. Действа благотворно за всякакви наративи.

Затова, само малко (а) равносметки и (б) снимки:

(а) Пет циркуса, шест порти (и портички), три върха. Нищо особено трудно или непознато, признавам, но затова пък – в повдигащи духа количества. Количеството, както се знае, прави разни работи с качеството…

  • Първи ден: от х. Вихрен през Кабата до Вихрен-ът, после обратно към Влахини езера. От тях – Ге(о)ргийски циркус и след него по една мъненка пътечка, която вие Ге(о)ргийца от запад, до Синаница.
  • Втори ден: Бръм (да се разбира: лесно и набързо), до Синанишката порта, после по билото до върха. Обратно, и – бръм – през Спано поле до Бъндеришка порта. Едно кратко и вече не толкова „бръм“ качване на Муратов (Гранитен?), водещо до 360-градусова панорама от онези, които стандартно спират дъха, зашеметяват и пр. И после надолу, надолу, надолу (три пъти, защото това е тъжна песен, която коленете запяват на слизане), към хижата с паркинга… и започва едно „бръм“ от друг порядък, докато се прибереш „у градо“.

(б) Малко от много, вливащи се в голямата река на Лудото туристическо фотографиране… Но какво, нали красотата щяла да спасява света.

Безбог без гледка, изгрев по залез и други чудесии

Искам да оставя мъничко писани щрихи за една безкрайна разходка, която продължи два дни. „В този свят, не от този свят“, както казват други за друго…

Нямаше много гледка край Безбог – заради мъглата. Слънцето изгря едва привечер над Джангалската порта на самодивите. Тъкмо на влизане във вселената на разтопените дъги, наречени Валявишки езера. Мисля си сега, че когато някой ден вече пиша още и много по-добре от сега, ще запазя Пирин в пътепис. Защото рядко се случва думите за едно място да стават почти от само себе си свободни, безкрайни и световъртежни като самото място, и не бива да оставяш словото да изтече и да се изгуби. Защото в такива случаи писачът е колкото автор, създател, толкова и обладаният от демони поет, какъвто го вижда Сократ…

Толкова хубаво беше, че не исках да чувам гласове, стъпки, смях, още повече неизбежния шум на самолетите. Исках да потъна, да се изгубя, да стана ембрион в утробата на планината. Тя ме разплака – защото пееше като онези сирени, които после убиват моряците. Защото беше и мъж, и жена, и дете, и космос, и хаос, и не можех да откъсна очите и сърцето си от нея. Защото ухаеше на живот. Защото тя е онази, която вечно се завръща. И където вечно ще се връщам – към нея и себе си.