Светли нощи, светли дни

Тракийско светилище „Кулата“.
Снимка: Зори.

Шарено време се завихри този месец. Дните са цветни до безкрайност, нощите – бляскави до кристалност. Толкова е красиво, че  от време на време е дори малко тъжно. Есента, мисля си, е много повече и хубава от златна. В събота беше пълнолуние, вчера – почти същото. А слънцето слабее и пътува на юг. Тримата братя никога не ще опазят нито златната, нито сребърната ябълка; нито някой друг ще успее.

Остава ни само да им се радваме, да ги обичаме, да сме преходни и мигновени в спокойната им светлина. Понякога да срещаме вълшебства. И да се надяваме на вълшебството, което ние самите сме.

Прочети още »

„Лятото изтече като пееща вода“…

… Започва едно от сбогуванията с лятото на Петя Дубарова. „Най-синьото вълшебство“ излезе през 1988 година. Помня книгата, дошла в домашната библиотека от есента на следващата. Тогава започна моят първи клас. Значи до момента годините, чиито лета сме изпращали заедно с Петя, стават 22.

Няма как да не се питаме какво би било, ако нещо би продължило повече от колкото е било в действителност. Какво би писала Петя Дубарова, 49-годишна. Какво, ако всяко едно лято изтичаше с друга скорост и в друга посока.  Няма как и да знаем. Затова оставям въпросите настрана и отивам, за първи път, да посрещна есента край морето.  И да изпратя лятото там, да чуя пеещата вода…

Хубаво лято беше. Чудесно направо. От тези, дето още докато им се радваме, сме сигурни, че много ще ни лисват. И ако разказваме за тях, ще е пестеливо – защото понякога говоренето изчерпва помненето, и разстила мъгла (есенна?) върху запомненото.

Междувременно, стихът на Петя Дубарова продължава:

…Мислите ми тръгнаха след него по света.
Може би не ще успея вече да ги върна.
В дланите ми плаче невидяна есента,
моли ме поне веднъж да я прегърна…

И става ясно, че стихийнната, огнена, мокра, великолепна Есен не трябва да плаче дълго. Тя заслужава посрещане – с обич, с усмивка. Може и с песен, може би тя пее така: