100happydays, 43

Първата висока планина за годината. Обичам това време; горе всичко се топи и просмуква, зеленее и разцъфтява, диша и расте, очите не стигат да се наситиш, иска ти се да прегърнеш, да погалиш, да помълчиш и да се влееш. И като не можеш, вървиш и зяпаш…

И понякога, ако гледаш случайно точно накъдето трябва, виждаш разни чудесии. Мечка. Мечки. Майка с две малки. По склоновете на циркуса над Равнивръшкото езеро при хижа „Белмекен“. Седяхме вчера следобед с едни мили хора на пейката пред езерото – къде говорехме, къде просто се зазяпвахме наоколо. Малко преди това хижарят, в копманията на немската овчарка Джак, беше тръгнал да раззимява водохващането някъде наблизо, над хижата. Не знаех къде точно е това място и затова, като фиксирах нещо движещо се и четирикрако на границата между пряспа сняг и едни гъсти клекове на приблизително 200 м. по права линия в посока Равни чал, най-напред реших, че виждам Джак. Останалото помня в забавен каданс… Поглеждам пак, понеже съм си дала сметка, че това, което съм видяла, някак не се движи като куче. Изобщо, не е куче. Нещо много по-голямо! По дяволите, нещо, което не съм виждала никога на свобода! Мечка! И за да се шашардисам съвсем, зад нея, два мъника, чиито смешни подскачания и притичвания се забелязват, удивително, дори от такова разстояние… Първо тихо казвам на останалите: „Ей там, мечка!“; посочвам. Колко често чуваш нещо подобно – та първия път не ми обърнаха внимание. После май направо викнах, обърнаха се всички, още четири жени пуснаха глас. Хитри сме, няма що. Мечката забърза напред, прескочи едни моренки насред снежното петно, малките не загряха навреме точно накъде да я гонят и се спряха. После на снимките (с много увеличение) видяхме, че са си полегнали и се заиграват едно с друго. А майката стоеше от другата страна, тревожна. Гледаше към нас, сигурно е слухтяла и душела, и е брала страх. Някъде тогава станахме тихи, та тя успя да се поуспокои и след малко се върна да прибере хлапетиите. Потеглиха отново нагоре и след минута изчезнаха в клека.

Трудно ми е да опиша колко вълнуващо беше. Не точно радост, не точно удивление, не точно страхопочитание, не точно изненада, не точно… Дано пораснат тия меченца, и майка им да си живее спокойно, и да срещат хора само така, отдалеч. И ние тях, също. :)

Има снимка на мечоците в „Раница“: http://ranica.eu/#!article,11060
Иначе, моите са смешни, от телефон. Но, за архива: