Вълкът беше лош, а козината му – синя…

Крачи наоколо, напрегнал муцуна и тяло. Размахва опашка и на моменти изглежда почти дружелюбно, но в приглушеното ръмжене личи друго.

Много прилича на куче. Меките плюшени уши, масивната глава, пъргавите лапи. Приликата е в многото, ала в малкото – в кехлибарения студ на присвитите му очи, в мигновеното озъбване, личи съвсем ясно – не е куче. Нещо повече, никога няма да бъде куче. Вълците не стават кучета. Това никога не се е случвало, то не е възможно. Вълците знаят. Понякога биват обзети от празни надежди и козината им придобива синкав оттенък. Тогава страданието им расте, защото виждат, че може и да сменят козината си, но нрава – няма да могат. Впрочем вълците не обичат човешките поговорки. Както не обичат и хората. Вълците знаят, че без хората и тяхната благодат не могат да станат добри. Но именно защото не са добри, те не могат и да отидат при хората.

Вълците живеят на воля, но волята им не е свободна. Те не могат да направят всичко. Могат да бъдат силни, безпощадни, мигновени, величествени. Но не могат да бъдат добри. Те не знаят, не разбират как, не могат да се научат, не може да им се покаже. Ако се опитат – умират.

Няма вълчи чудеса.

Advertisements