Part The First. First Day. Chapter One. [first 1/6]

ПЪРВАТА ЧАСТ.

ПЪРВИ ДЕН.

ГЛАВА I.

Разговор между въдичар, ловец и птичар, в който всеки възхвалява своята отмора

Пискатор, Венатор, Ауцепс

Пискатор: Добре сте дошли, джентълмени и – добро утро и на двама ви! Прекосих Тотнъмхил, за да ви стигна, като се надявах, че заниманията ви ще ви заведат до Уеър, където отивам в тая свежа майска утрин.

Венатор: Сър, от своя страна почти ще удовлетворя надеждите Ви, понеже възнамерявам да гаврътна сутрешната си чашка в Тачдхаус в Худсън, и няма да спирам, докато не стигна там, защото имам среща с неколцина другари. Но незнам до къде смята да стигне тоя джентълмен, който е с мен. Той се присъедини толкова скоро, че дори нямах време да го попитам.

Ауцепс: Сър, с Ваше позволение ще Ви придружа до Тиобалд, а там ще Ви оставя, понеже ще се отклоня към къщата на един мой приятел. Той пази в клетка един от моите ястреби, а не съм виждал птицата отдавна.

Венатор: Сър, прекрасно е, че можем да се насладим на тая слънчева, свежа, хладна утрин и се надявам, че всеки от нас ще е доволен от компанията на другия. И, джентълмени, за да не изгубя вашето разположение, ще забавя или ще променя крачката си. Знам, че – както казват италианците – добрата компания по време на пътуване прави пътя по-кратък.

Ауцепс: Може и да го прави, сър, но с помощта на хубав разговор, който, струва ми се, мога да очаквам от вас двамата – изглеждате и говорите толкова бодро! Аз пък ви обещавам, като покана за разговора, че ще бъда свободен и откровен, колкото дискретността ми позволява да бъда с непознати.

Венатор: Сър, и аз обещавам същото!

Пискатор:  Много съм доволен от отговорите ви, и – уверен, че казвате истината – ще си позволя да ви попитам, дали вие, господа, сте стигнали толкова рано тук и вървите така бързо поради работа или удоволствие. Питам, понеже джентълменът ей там каза, че отива да види един ястреб, който приятелят му гледа за него.

Венатор: Сър, при мен са и двете – малко работа и повече удоволствие – понеже смятам днес да свърша всичките си задължения, а после да посветя ден-два за лов на видри. Моят приятел, с когото отивам да се видя казва, че тоя лов е много по-приятен от всяко друго ловуване. Така или иначе, възнамерявам да го опитам, понеже утре сутрин ще се срещнем на Амуелхил с благородния мистър Садлър и ловджийските му кучета. Той смята да бъде нам още преди изгрева.

Пискатор: Сър, съдбата сбъдва моите желания! Смятам да отделя ден-два, за да ви помогна да унищожите част от тая зловредна пасмина. Страшно ги мразя, защото те толкова много обичат риба, или по-скоро унищожават много риба – наистина, толкова, че по мое мнение всички, които отглеждат кучета за лов на видри, трябва да получат пенсия от Краля. За да бъдат насърчени да прекъснат множенето на тия долни видри, които вредят толкова много.

Венатор: А какво ще кажете за нашите лисици, няма ли със същата охота да поискате тяхното унищожение? Защото те несъмнето вредят, колкото и видрите.

Пискатор: О, сър, ако наистина го правят, не е на мен и моите другари, както видрите.

Ауцепс: Защо, сър, моля, кои сте вие с вашите другари, че сте толкова разгневени на бедните видри?

Пискатор: Сър, аз съм от братството на въдицата, и следователно – връг на видрата. Понеже, забележете, ние въдичарите се обичаме един друг, и следователно аз мразя видрата както от мое име, така и от името на онези, които са мои братя.

Вен: А аз обичам ловджийските кучета. Вървял съм много дълго след много глутници, и съм слушал много весели ловджии да си правят шеги и зачакчи с въдичарите.

Ауцепс: А пък аз заявявам, че съм птичар и съм слушал много тежки, сериозни мъже да говорят презрително въдичарите – че тяхното е трудна, презряна и еднообразна отмора.

Пискатор: Знаете, джентълмени, че е лесно човек да се шегува с която и да е отмора: малко остър ум, примесен с лоша природа, увереност и злост, ще свършат работа. Ала въпреки, че хората често рискуват смело, все пак се хващат лесно – дори в собствените си капани, както казва Лукиан, бащата в семейтвото на шегобийците:

Умел в шегите, Лукиан това бе написал:

приятелю, твоя глупост е, което смяташ за ум;

често пропускаш, празен от боязън и разум,

че казвайки друго, ти с теб се шегуваш.

Ако прибавите към това и думите на Соломон за шегобийците, че те са позор за човечеството, нека онези, които умеят да мислят, да премерят шегата, и все така да бъдат шегобийци. Ала за мен те ще са врагове – мои и на всички, които обичат добродетелта и въдичарството.

Що се отнася до това, че сте чували за мнозина тежки и сериозни мъже, които презират въдичарите – нека Ви кажа, сър, че има хора, които макар да изглеждат на останалите сериозни и тежки, според нас те са презрени и за окайване. Мъже, които изглеждат тежки, понеже природата ги е дарила с кисел израз; мъже печалбари, които прекарват цялото си време първо да трупат пари, а после – в неспокойни грижи да ги спестяват; мъже, осъдени да бъдат богати, и следователно винаги заети или недоволни. Ние, въдичарите, искрено съжаляваме тия бедни богати мъже, и не изпитваме нужда да заемаме мислите им, за да се смятаме за щастливи. Не, не, сър, ние се радваме на доволство отвъд подобни предразположения и както ученият и искрен Монтен казва по свой начин, непринудено,

„Ако котката ми и аз се забавляваме взаимно с глуповати номера, например ако играем с жартиерата, кой знае дали тя не ми се подиграва повече, отколкото аз на нея? Трябва ли да заключа, че тя простодушно започва или спира да играе непринудено, когато аз реша? Нещо повече, кой знае дали с котката не можем да излезем на глава поради това, че не разбирам нейния език (понеже бъз съмнение котките си говорят и разсъждават); и кой знае дали тя не ме съжалява за това, че съм мъдър само колкото да играя с нея и ми се присмива, и порицава глупостта ми, задето докато играем заедно, аз й се подигравам?”

Ето колко непринудено говори Монтен за котките, а аз се надявам, че ще мога да се радвам на свободата да обвиня и да се присмея на всеки, който е толкова тежък, че не е чувал какво казват въдичарите в оправдание на своето изкуство и отмора; а то – нека ви кажа отново – е толково приятно, че нямаме нужда да да заемаме мислите им, за да се смятаме за щастливи.

Венатор: Сър, изумявате ме! Моля Ви, позволете ми да кажа – без да се обиждате – макар да не съм шегобиец, винаги съм смятал въдичарите за по-търпеливи и по-скромни, отколкото, страхувам се, ще се окажете Вие.

Пискатор: Сър, надявам се, че няма да сметнете настойчивостта ми за нетърпеливост. Що се отнася до моята скромност, дали с това имате предвид кротостта, или оная скромност, която е била характерна за първите християни, които – както и повечето въдичари – са били тихи хора, търсещи мир; хора, които са били толкова мъдри, че не продавали съвестта си, за да получат богатство, а с него неспокойствие и страх от смъртта? Понеже, ако говорите за тия скромни хора, живели някога – когато е имало много по-малко адвокати; когато хората са могли да разполагат с владенията си, приписани им благополучно чрез парче пергамент, не по-голямо от дланта Ви (а днес дори няколко страници не ще свършат същата работа) – твърдя, сър, че ако смятате въдичарите за толкова скромни, колкото онези мъже, тогава самият аз, а и останалите с моето призвание ще се радваме да бъдем разбрани по тоя начин. Ала ако със скромност се опитвате да изразите общия недостатък на онези, които упражняват и практикуват чудесното въдичарско изкуство, се надявам да имам време да премахна Вашето заблуждение и да направя така, че противното да стане толкова очевидно, че – ако бъдете търпелив да ме изслушате – да отстраня всички Ваши отрицателни представи за това похвално и древно изкуство, които са ви завладели в разговори, или с времето, или поради предразсъдъци. Понеже знам, че то е достойно да се знае и практикува от мъдри мъже.

Но, джентълмени, макар да съм способен да направя това, не съм с толкова лоши обноски, че да завладея целия разговор [в оригинала: …I am not so unmannerly as to engross all the discourse to myself]. Затова, след като единият от вас заяви, че обича ястребите, а другият – ловджийските кучета, ще съм твърде доволен да чуя какво можете да кажете във възхвала на тая отмора, която всеки от вас обича и практикува. А след като чуя какво имате да кажете, ще се радвам да изпробвам вниманието ви с онова, което мога да кажа за моята отмора и за изкуството на въдичарите. С тия средства ще направим пътя да изглежда по-кратък и ако ви допада предложението ми, бих поканил мистър Соколар да започне.