Вълкът беше лош, а козината му – синя…

Крачи наоколо, напрегнал муцуна и тяло. Размахва опашка и на моменти изглежда почти дружелюбно, но в приглушеното ръмжене личи друго.

Много прилича на куче. Меките плюшени уши, масивната глава, пъргавите лапи. Приликата е в многото, ала в малкото – в кехлибарения студ на присвитите му очи, в мигновеното озъбване, личи съвсем ясно – не е куче. Нещо повече, никога няма да бъде куче. Вълците не стават кучета. Това никога не се е случвало, то не е възможно. Вълците знаят. Понякога биват обзети от празни надежди и козината им придобива синкав оттенък. Тогава страданието им расте, защото виждат, че може и да сменят козината си, но нрава – няма да могат. Впрочем вълците не обичат човешките поговорки. Както не обичат и хората. Вълците знаят, че без хората и тяхната благодат не могат да станат добри. Но именно защото не са добри, те не могат и да отидат при хората.

Вълците живеят на воля, но волята им не е свободна. Те не могат да направят всичко. Могат да бъдат силни, безпощадни, мигновени, величествени. Но не могат да бъдат добри. Те не знаят, не разбират как, не могат да се научат, не може да им се покаже. Ако се опитат – умират.

Няма вълчи чудеса.

Advertisements

Лазарица

С Пламен тази сутрimg_20160922_121253944ин, в последните часове на лятото се качихме до Черни връх и погледахме как идва есента. Тя, хитрушата, се беше престорила на кълбести облаци и презрели боровинки, но нас не можа да ни заблуди. Сигурни сме, че вече е тук и знаем, че ще бъде златна. А снощи гледахме „Лазарица“ в Народния, та днес на слиз
ане си мислех – да се слиза, да се върви към ниското също е хубаво и ценно. Не само качването е важно, добре е човек да умее да слиза от високото. Иначе, колкото повече се пъчи, кацнал някъде горе, било то планина, било круша, толкова повече осиротява и усамотява. Не стига това, ами колкото по-уверено се величае и хули човешките бесове, колкото повече ги ненавижда и се опитва да ги нахока и изгони, толкова повече те го завладяват. Накрая изобщо не се знае кое е човек, кое е бяс, кое е круша. Навред вали и се стеле безразличен сняг.
Поуката е да не забравяме, че е лесно да се озовеш на крушата, а още по-лесно е да ти хрумне, че по-добра от твойта круша няма. И така, залутан, да пропуснеш и
хора, и сезони, и всичко.

Тъй че, успех със слизането, пък ако видите, че някой друг се мъчи да слезе, може да му помогнете.

 

 

Речи за достойнството #2

Достойнството е отлика и особеност. Какво правят човеците именно доколкото са човеци?

  • Джовани Пико делла Мирандола, Реч за достойнството на човека (С., Изток-Запад, 2015; сп.„Философски преглед“, 1991/1)

Многоуважаеми Отци, бях чел в писанията на арабите, че на въпроса – кое явление от тази като че ли световна сцена му изглежда най-достойно за възхищение, Абдала Сарацинът отговорил: нищо не ми изглежда по-достойно за удивление от човека. На тази мисъл съответства и онова знаменито изказване на Меркурий: „Човекът, Асклепий, е велико чудо“. В търсенето на смисъла на тези думи не можех да се задоволя с многобройните и изтъркани от мнозина доводи относно предимствата на човешката природа: че човекът бил посредник между тварите, понеже имал общение с висшите сили и властвал над по-низшите същества; че бил тълкувател на природата, надарен с проницателност на чувствата, с търсещ ум и със светлина на духа; че бил междинно звено между преходното време и вечността; че бил, както твърдят персите, връзката на света, дори неговото бракосъчетание; че бил според свидетелството на Давид разположен малко по-долу от ангелите. Наистина тези доводи са важни, но те не са основополагащи, т.е. не могат по право да си осигурят привилегията за върховно удивление. Всъщност защо да не се възхищаваме повече на самите ангели и на най-блажените небесни хорове? Имам чувството, че най-накрая разбрах защо човекът е най-щастливото и по тази причина най-достойното за удивление същество и кое в крайна сметка е мястото му в порядъка на Вселената, което той е получил по жребий, та да му завиждат не само безсловесните твари, но и съзвездията и духовете извън този свят. Невероятно и чудно! Защо пък не? Нали именно затова наричаме човека велико чудо и достойно за удивление същество. Но чуйте, Отци, за какво става дума и в името на вашата човечност ме дарете благосклонно с вниманието си.

По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността; наднебесната област бе украсил с духове, ефирните кълба бе оживил с вечни същества, а отходните и мръсни части на долния свят бе населил с гадини от всякакъв вид. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, както свидетелстват Мойсей и Тимей, той взе да мисли за създаването на човека. Наистина нито сред първообразите (архетипите) имаше материал, от който да създаде ново поколение, нито от съкровищата си имаше какво да дари, в наследство на новия си син, нито на световната скамейка имаше място, където да седне този съзерцател на Вселената. Вече всичко бе запълнено и всички неща бяха разпределени по висшите, средните и долните разреди. Но мощта на Отца не можеше да откаже при последната рожба сякаш уморена от честите раждания, в едно толкова важно начинание мъдростта му не можеше да се колебае поради невъзможност и взимане на решение, благотворящата негова любов не можеше да допусне бъдещият хвалител на божествената щедрост у всички неща да бъде принуден да я осъжда, когато гледа себе си.

Накрая Творецът в добротата си реши, че този, на когото той не можеше да даде нищо собствено, може да ползва еднакво всички неща, определени за отделните същества. Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш. Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор, в ръцете на който те поверих, без да бъдеш ограничаван от никакви пречки. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш  всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.“

О, върховна щедрост на Бога Отец! О, върховно и достойно за възхищение човешко щастие! Бе му дадено да има това, което поиска, и да бъде това, което пожелае. Безсловесните същества, както казва Луцилий, още от майчината си утроба придобиват това, което ще носят за цял живот; в началото или малко по-късно висшите духове са били това, което ще бъдат за цялата вечност. При раждането на човека Отецът вложи всякакви семена и зародиши, та, които от тях се захванат, да израснат и да дадат плодовете си в него. Ако са растителни, да стане растение, ако са чувствени, да стане безсловесно животно, ако са разсъдъчни, да стане небесно същество, ако са духовни, да стане ангел и син Божи. Ако пък остане недоволен от избора на творенията и се оттегли в центъра на собствената си единственост, заедно с Бог да стои начело на всичко като дух, поставен над всички неща в самотния мрак на Отца. Кой не би се удивил от нашия хамелеон? Или кой би се учудил на нещо друго повече? С пълно право Асклепий от Атина, имайки предвид това изменчиво и преобразяващо се същество, е твърдял, че в мистериите човекът се представя символично в образа на Прометей. С това се обяснява и немаловажната роля на преображенията у питагорейците и евреите, понеже и еврейската тайна теология ту превръща свети Енох в божествен дух, ту обръща в божествени духове други хора. Също и питагорейците превръщат престъпниците в безсловесни животни (Превръщането в животно като форма на наказание е възглед на сторопитагорейците) и дори в растения, ако може да се вярва на Емпедокъл. По техен пример и Мохамед повтарял често, че отстъпилите от божествения закон щели да се превърнат на животни, и то напълно заслужено. Понеже нито кората дава облика на растението, a неговата глупава и безчувствена природа, и нито кожата характеризира добитъка, a неговото неразумно и чувствено битие; понеже нито сводът е отличителна черта на небето, но несъкрушимият разум, и нито безтелесността изгражда ангела на духовността. (…)

  •  Дейвид Хюм, За достойнството и низостта на човешката природа (Политически есета. С., 2014).

(… ) Трябва обаче да призная, че споделям мнението, според което склонните да мислят за хората по-благоприятно допринасят по-голяма полза на добродетелта, отколкото застъпващите противоположните принципи, които създават лошо мнение за нашата природа. Когато един човек има извисена представа за своето положение и роля в сътворението, той естествено ще се опитва да действа на същата висота и ще отхвърли с презрение възможността да извърши нещо низко и зловредно, което ще го принизи спрямо собствения му образ, роден от собственото му въображение. Затова и виждаме, че всички наши изтънчени и модни моралисти защитават тази теза и се стремят да представят порока като недостоен за човека и като нещо отвратително само по себе си.

Можем да открием много малко спорове, които не се дължат на някакво двусмислие в изразяването; убеден съм, че и настоящият спор относно достойнството или низостта на човешката природа, подобно на много други, не е изключение от това правило. Затова си струва да разгледаме какво е реално и какво е само въпрос на думи в тази полемика.

Нито един разумен човек не ще отрече, че има естествено различие между достойнства и недостатъци, пороци и добродетели, мъдрост и глупост. Не е ли очевидно, че когато придаваме смисъл на определен термин, изразяващ нашето одобрение или порицание, ние обикновено сме повлияни в по-голяма степен от някакво сравнение, отколкото от фиксирана и неизменна норма за природата и нещата. (…)

Когато оформяме нашата представа за човешката природа, сме склонни да правим сравнение между хората и животните – единствените мислещи същества, които долавяме със сетивата си. Със сигурност това сравнение е в полза на човешкия род. От едната страна ние виждаме същество, което не ограничава мислите си в тесните рамки на конкретно време или място; което насочва своите търсения към най-отдалечените кътчета на земното кълбо и дори отвъд него – към планетите и небесните тела; което гледа назад, за да изучи произхода или най-малкото историята на човечеството; което вдига очи напред, за да съзре влиянието на своите действия върху бъдещите поколения и преценката за него след хиляда години; същество, което проследява причините и следствията настойчиво и прецизно; което извлича общи принципи от конкретни явления, усъвършенства се благодарение на своите открития, поправя грешките си и дори извлича полза от тях. От другата страна ни се представя същество с противоположни качества; ограничено в своите наблюдения и разсъждения до няколко осезаеми обкръжаващи го предмета; лишено от любопиство и предвидливост, сляпо подчинено на инстинкта и постигащо за кратък период от време завършеното си състояние, отвъд което никога не успява да напредне и с една-единствена крачка. Каква огромна разлика има между тези две същества!

Следва: Фр. Шилер, За грацията и достойнството

Речи за достойнството (на човека?), #1

Проучвам темата и реших да публикувам тук избрани моменти. И без това блогът сиротее от няколко месеца. За начало, Аристотел, с който никога не е лесно – защото сме в началото. Трудността личи дори само от разликите в преводите. После Цицерон, който може и да зазвучи „политически некоректно“, може и да разсърди жените, и това е, защото акцентът е върху достойнството като съвкупност на добродетели. И Кант, който обичайно е в чудесно приятелство с мъдростта и е неподходящо да му се сърдим. Защото трябва да помислим.

„ (…) Впрочем достойнството се отнася към външните блага. А за най-голямо смятаме това, което даваме на боговете и към което се стремят почитаните хора , и което е награда за най-прекрасните. А такава е честта. Защото тя най-висшето от външните блага.“ (в превода на Т. Ангелова, С., 1993)
„За заслуженото говорим във връзка с външните блага, а сред тях като най-велико бихме изтъкнали онова, което отдаваме на боговете, към което в най-голяма степен се стремят хората с положение и което се оказва награда за най-достойните дела – става дума за почитта.“ (в превода на Б. Богданов)

Аристотел, Никомахова етика, IV, 3.

XXX. 106. (…) Ако пожелаем да си дадем сметка колко голямо е превъзходството
и достойнството на нашата природа, ще разберем колко срамно е да тънем в разкош и да водим луксозен и изнежен живот и колко почтено е да живеем скромно, въздържано, строго, трезво.
107. Трябва също да разберем, че природата сякаш ни е дала две роли: едната е общочовешка, защото всички сме надарени с разум и с онова превъзходство, поставящо ни по-горе от животните, от което води началото си всичко нравствено и подобаващо и което е изходна точка за изследването на дълга; а другата е отредена всекиму поотделно. Защото както има големи различия в телата – например виждаме, че едни се отличават с бързина в надбягването, други със сила в борбата; а също и във външния вид – едни излъчват достойнство, други – прелест, така има още по-голямо разнообразие в
душевните качества.

ХХХVІ.130. Съществуват два вида красота: в единия има прелест, а в другия – достойнство; прелестта трябва да се смята присъща на жените, а достойнството – на мъжете. Затова нека отстраним от външността на мъжа всяко неподобаващо му украшение и нека той се пази от подобни недостатъци в походката и жестовете си. Защото и някои движения, изучавани на палестрата, са понякога доста отблъскващи, а и някои жестове на актьорите на са лишени от нелепост, докато и при едните, и при другите онова, което е правилно и просто, получава похвали. Достойнството на външния вид трябва да се поддържа чрез добрия цвят на лицето, а цветът на лицето – чрез упражняването на тялото. Освен това трябва да се спазва чистота – не дразнеща и прекалена, но да се избягва просташката и малокултурна немарливост. Същото отношение трябва да имаме и към облеклото, в което, както при повечето неща, най-добра е умереността.

Марк Тулий Цицерон, За задълженията,  Първа книга (Марк Тулий Цицерон, Избрани произведения, С. 2008).

Онова, което се отнася до общите човешки склонно­сти и потребности, има пазарна цена; това, което и без да се предпоставя някоя потребност, е съобразно с известен вкус, т. е. със задоволство от простата безцелна игра на духовните ни сили, има цена на предпочитанието; това обаче, което съставлява условието, единствено при което нещо може да бъде цел само по себе си, има не само относителна стойност, т. е. цена, а вътрешна стойност, т. е. достойнство.

Имануел Кант, Основи на метафизиката на нравите, Секция втора (И. Кант, Основи на метафизиката на нравите. С., 1974.)

Следват: Джовани Пико делла Мирандола, Дейвид Хюм.