Бърз и кратък пост. Зарядното е забравено в офиса, нямам батерия за повече, трябва да се разходя вечерно до там, за да го прибера. Не съм и мислила достатъчно все още…
Днес правих репортаж в Центъра за настаняване от семеен тип за деца с умствени увреждания в квартал Герена, Кюстендил. Запознах се с децата Светлето, Гери и Ади. Беше ми трудно да си тръгна, хлапетата са страхотни. Разбирам колко е трудна работата с тях и колко усилия са вложени, за да можем сега те и аз да изпитаме обикновена човешка радост от общуването си… Светлето се запознава, като показва любимите си, вероятно първите в живота й нейни си снимки. С усмивка, с приятели, край вита баница на маса с шарена покривка. Порастнала си, Светле, тук си по-мъничка, на снимката… Светлето се смее… После идва Гери – защо си тук, здравей, каква е тази чанта. Аз радостно отговарям. Гери иска да ми покаже стаята си. Вълнението я побеждава, стиска ръката ми твърде силно. Недей, Гери, нека се държим леко за ръка, усещаш ли, ето така, нали е по-приятно. Гери разбира, наистина е по-добре така, казва изведнъж станалата внимателна детска ръка в моята. А стаята е слънчева, хубава, шарена, истинска детска стая. Гери отново грее цялата, може ли да те целуна – пита ме. Не, нека ето така се радваме, да се усмихваме и да разглеждаме. И тя отново разбира, и ставаме тихи… Накрая Ади край външната врата, с големи, тъмни, мълчаливи очи.Тя изобщо е мълчалива. Но е пораснала с 20 сантима за няколко месеца. Ех, че си лъчезарна, Ади, добре, че си тук сега, мисля си, дано се видим пак с теб и да те чуя какво имаш да разкажеш за себе си…
Мисля, че най-впечатляващото, най-достойното, най-удивителното човешко постижение е умението да се грижим за децата си. Не по инстинкт и необходимост, а заради вярата, че каквито и да са те, ние можем да им помогнем да живеят по-добре. Да стигнат по-далече от нас. И това е обещанието на всяка детска ръка в твоята – че някой ден тя ще бъде, където ние никога не сме били.
