Ковачът, дяволите и съкровището
Приказката “Как един налбантин излъгал дяволите” е записана от Йордан Захариев в село Друмохар[i], намиращо се в днешната Кюстендилска област. То е разположено приблизително на тридесет километра югоизточно от областния център, по поречието на река Елешница (приток на р. Струма).
Най-напред ще обърна внимание на местността, в която се разгръща сюжетът на приказката, а именно, “Мръводолската клисура”. Името й идва от названието на селището, близо до което се намира тя. Според съвременното изписване това е село Мърводол, което отстои на около пет километра северозападно от село Друмохар, на срещуположния бряг на Струма. Струва ми се, че тези уточнения не са без значение, доколкото отдалечеността на мястото на действието от собственото местообитание на разказвача може да се интерпретира като своеобразен маркер за неговата чуждост. Впрочем, край клисурата (местността “Извора”) днес могат да се видят руините на средновековна (от 13 -14в.) гробищна църква.
Вероятно изборът на народния разказвач е по-малко случаен, отколкото изглежда първоначално. Общоизвестна е привичката християнските храмове да се съграждат върху останките на езически такива, както и на по-“особени” места, които народното вярване свързва с присъствие на свръхестествени сили. Любопитно е, че в началото на приказката е заявено, че вирът (“г’олът”) е бил “дяволско място” в миналото (“некугаш”). Можем да предположим, че тъкмо построяването на църквата е “осветило” местността и така е “прогонило” дяволите.
Разказвачът описва местността лаконично: вир, заобиколен от високи дървета. Ако споменаването на вода вече не ни е напомнило аналогични мотиви в нашенския фолклор, включително в суеверията, можем да научим – от иначе прекалено „западната” енциклопедия на „традиционни символи” на на Дж. Купър, че “дълбоките води – морета, езера, кладенци, традиционно се свързват с царството на мъртвите или представляват убежища на свръхестествени същества.”[ii] Второто е експлицирано в приказката. Остава да разгледаме първото. Вирът е своеобразно място на преход – той води към “света на мъртвите”, към почти неизменно присъстващата в споменатите фолклорни повествования “долна земя.” Във вира се къпят и пазят своето съкровище дяволите. Те са “гяволчета”, малки дяволи – онези, които “помагат на Сатаната в ада”[iii] и символизират “безредие и смут.”[iv] Тяхното присъствие в Мръводолската клисура допълнително акцентира върху без-редността на мястото; върху нарушените светови граници. Когато дяволите се къпят във вира, те заздравяват връзката си с техния свят – къпането, или умиването, сигнализира за своеобразна инициация.
В съседство с вира растат “високи дървета.” Символиката на дървото е подобна на тази на водното пространство: то е, казва ни отново родената в Китой американка Джейн Купър, “образ на оста на света; то свързва трите основни свята и прави възможно общуването между тях”[v]; а ние си спомняме бързо за двата овена (бял и черен) и за двете – други на нашата – „земи” (горната и долната). В този смисъл дърветата са стражите на пролома между „земите”. Те са свързани и с “горния”, трети свят, т.е. с божественото, което – особено ако бъде мислено през християнска призма – непрестанно бди за удържането на световния порядък. Така описаното място се оказва своеобразна просека между различни пластове на съществуващото. Изкушаващо е предположението, че тази негова амбивалентна свързаност носи намека, че тъкмо там е възможно да се случи нещо извън ординерното (а именно, да бъде надхитрено злото).
Все пак, не кой да е простосмъртен е способен да влезе в подобна роля - затова главният герой в приказката е ковачът (налбантинът). Той е свръхестествена фигура, доколкото четирите основни елемента (за тях дори нищо „по нашенски” да не кажем, ще се сетим поне за началата на Емпедокъл, елементите в „Тимей” на Платон, темпераментите на Хипоркрат и пр.), стихиите на огъня, водата, въздуха, земята, са „послушни” в ръцете му, доколкото в занаята си той управлява тяхното взаимодействие. “Занаятът на ковача е свещен и магически”[vi], отсича Купър, но ние вече сме наясно с това. Ето защо налбантинът знае за мястото на преход, знае и какво ще открие там – дяволското съкровище. Той знае също, че трябва да вземе със себе си дебело въже (óртома) – не толкова, за да “увърже” вира, колкото защото въжето дава сигурността, че – попадайки в място и време, отворени към смъртта – ковачът все пак ще остане свързан със своя свят, с живота.
Налбантинът надхитря дяволите, като на три пъти получава помощ “свише”. Колкото до епизода, в който той им показва документа (тапията) за собственост, той не акцентира върху някакво законово право на притежание, което те не зачитат. По-скоро става дума за това, че отхвърляйки подписаното от “турскио цар”, дяволите напомнят, че разпоредбите на светската власт не са – поне не в достатъчна степен – валидни за тези инфернални създания.
Първия път, когато дяволите предлагат на ковача да се състезават, за да се определи по този начин кой ще бъде собственик на вира, ковачът търси помощ от един див заек. Заекът е, обяснява Купър, “универсален символ на богобоязливост.”[vii] Тук ни се налага да разчитаме на това не съвсем уточнено „универсално” – заради разликите във великденските менюта на изток и запад, например. Така или иначе, заекът помага. Впрочем, не е случайно, че го откриваме скрит под трън. В християнството, по думите на Купър, трънът “означава изпитание.”[viii] Но и без това ние достатъчно добре знаем кой и кога носи трънен венец. Появата на растението отбелязва следователно началото на изпитанията, през които трябва да мине ковачът, за да се сдобие с дяволското съкровище.
Междувременно научаваме името на налбантина – Захари – като старозаветния пророк, което в превод от иврит означава “бог помни”. Споменаването на името божие (поне в случая) очевидно е призив за помощ към собственика на това име.
Второто премеждие на налбантина е предложеното от главатаря на дяволите (атаран-башията) – може би самият сатана? – премерване на силите. Предметът, който дяволите получават за тази цел, е парче желязо. Желязото символизира “сила, непреклонност, вериги”[ix] – то би трябвало да осигури надмощие над налбантина. Не бива да се забравя обаче какъв точно е неговият занаят – свързан именно с овладяването на този материал. Затова, ако желязото би било “послушно” на някого, той ще е не друг, а ковачът. Съпътстващи това изпитание са още два характерни символа – налбантинът държи парчето желязо в дясната си ръка и гледа към звездите. Дясната страна е “добрата” по древна традиция, към която християнството се присъединява – при Страшния съд праведните са отдясно на Христа.[x] Звездата, на свой ред, означава “божествено присъствие и благосклонност.”[xi] Жестовете на ковача следователно могат да бъдат разчетени отново като призив за помощ.
Третото изпитание е свързано с намерението на дяволите да убият (утепат) ковача. Но тогава неговите волове – съвсем навреме – решават да утолят жаждата си с водата на вира. Тук също помощта е “отгоре”. Волът се отъждествява с търпе-лив и тежък труд, с жертвеност и поради това – с фигурата на Христос.[xii]
В крайна сметка ковачът преминава успешно изпитанията и получава от дяволите гърне, пълно с пари. Едно възможно тълкуване е да видим зад неговата материалност “духовно съкровище, т.е. езотерично знание или просветление”[xiii] – особено като се има предвид, че “за да се преодолеят препятствията по пътя и чудовищата – пазители, обикновено е нужна помощ свише.”[xiv]
По-интересно изглежда обаче да се остане при материалността на дяволското имáне, защото тогава може да се потърси поне още един “скрит” пласт в историята. Става дума за това, каква е всъщност моралната оцветеност на фигурата на ковача. От разказаното в приказката последното като че ли остава принципно неизяснено. Наистина, той получава божествена помощ. Проблемът е обаче дали можем еднозначно да отъждествим побеждаването на злото с това, то да бъде надхитрено. Защото ако първият акт е безсъмнено свързан с правдата и доброто, то за втория това не е толкова очевидно. Особено ако се вземе предвид мотивът на ковача. Той иска да открадне чуждото – било то и дяволско – притежание: “Я ч-ида да зема парите на гяволето, та жив-умрел!”
Тук, струва ми се, в доста ясен вид може да се види т.нар. “безхитростен” дуализъм, характерен за “народните умотворения” – доброто помага в надпреварата със злото, заради самата възможност да препотвърди своето надмощие над него. И то дори когато конкретните мотиви в надпреварата не могат безпроблемно да бъдат разпознати като положителни.
***
Значения на някои от диалектните думи, употребени в приказката:
1. От: Геров, Н. Речник на българския език. Т. 1 – 6. Изд. Български писател. С. 1975 – 1978г.
Атó – а то
Барабаря се – надпреварвам се
Башь (съотв. башия) – пръв, най-голям
Дури – дори
Загнувамся (съотв. загна се) – затичвам се, спущам се
Кюпь (съотв. кюпе) – голям глинен съд
Клисура – тясно място между планини
Налбантин – ковач
Овамь (съотв. овамо) – тук, насам
Ортома – дебело въже
2. От: Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от 19 и 20 век. Изд. БАН. С. 1974г.
Барабаря се – меря се, сравнявам се
Връголя се – озъртам се, зяпам
Дека – че
Манку – малко
Окам – викам
Онака – иначе, в противен случай
Прашамь – питам
Чувам – отглеждам
Използвана литература:
Геров, Н. Речник на българския език. Т. 1 – 6. Изд. Български писател. С. 1975 – 1978г.
Енциклопедичен речник Кюстендил. Изд. БАН С. 1988г.
Купър, Дж. К. Енциклопедия на традиционните символи. С. 1993г
Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от 19 и 20 век. Изд. БАН. С. 1974г.
Сборник за народни умотворения и народопис. Книга XLV. Захариев, Й. Пи-янец. Земя и население. Изд. БАН. С. 1949г.
[i] Захариев, Й. Пиянец. Земя и население. СбНУ. Кн. XLV. С., 1949, стр. 380-381. В този и следващия абзац е използвана и информация от статиите “Друмохар”, “Мърводол” и “Църква в село Мърводол” от Енциклопедичен речник Кюстендил. С., 1988.
[ii] Купър, Дж. К. Енциклопедия на традиционните символи. С., 1993., стр. 27
[iii] Пак там, стр. 56
[iv] Пак там
[v] Пак там, стр. 52
[vi] Пак там
[vii] Пак там, стр. 45
[viii] Пак там, стр. 222
[ix] Пак там, стр. 60
[x] Мат. 25. 31-33
[xi] Купър, Дж. К., цит съч., стр. 64
[xii] Пак там, стр. 28
[xiii] Пак там, стр. 211
[xiv] Пак там, стр. 212
