Всъщност, раници. Раници в мрежа. Социална мрежа. Раници, пълни с полезна информация, ведро настроение и красиви снимки. Enjoy!
Отново за Буда на пътя или как се хваща господ за пеша
Ударението в „пеша“ е на „е“ – това в случай, че някой се двоуми.
Да си духовно чист и извисен е модно. Нещо като модното на смъкнатите панталони, но в друго измерение. Под път и над път те причакват просвещаваща литература, пречистващи чайове, храни, от които аурата ти заискрява, бели дрехи, златни мантри. Извисеността се просмуква в социалните мрежи, лети на флаери и ти се усмихва топло от билборди, кара те да обичаш Майката Природа и да пишеш Много Думи с Големи Букви, предлага ти обреди, обгражда те с канони, иска от теб да си благ, да си позитивен (защото Подсъзнанието може всичко, разбира се), да си Микрокосмос, дето е по-Космос и от този на древните гърци…
Дворът на баба ти, заедно с курника, кочината и кошарата се е превърнал в резедав Био-магазин; думите на дядо ти, простите, мъдрите, се завръщат парадно към теб от устите на дългокоси хора… пардон, Равита и Учители; твоите най-лични мисли и спомени за звездни нощи и безкрайности гръмовно се огласяват по плата и поляни, където всичко е толкова еко, че да се зачуди човек без него как изобщо е просъществувала Вселената досега. Впрочем, че цялата тази работа с оцеляването и екото не е нищо друго, освен световна конспирация, ти всеки ден с убеденост разбираш от поне по един филм, в който между другото става несъмнено ясно, че човешият организъм е идеално пригоден да фотосинтезира.
Модно е така, за пеша на шлифера… а е и удобно, и хилядолетия наред все са го държали, все с много подобен на твоя жест. Но да, сега е друго, сега епохата е друга, постиндустриална и технологична, та количеството на просветлението е като от милион луминисцентни лампи, скоростта му е надсветлинна, социалната му мрежа – всепроникваща… А теб много те „лайкват“ във Фейса, дори онези, които – о, небеса! – ядат месо.
И все пак, в сумрака на баналностите и догматичността все пак се забелязва, че цялата тая работа си е жажда за лесен и готов свят, суеверие и много, много суета. И като че имено тая суетност най-много стъмнява извисеността и я прави семпла и едноизмерна. Друго нещо са смъкнатите панталони – с тях поне не се преструваш – ако ще падат, падат, и всичко е ясно.
Дивите неща
Една снимка ми напомни тази хубава история. Само в няколко изречения. Дали всички хубави истории са кратки? Или краткостта не е на всички хубави истории? Ех, как никак не помага тук формалната логига. Макс и Дивите знаят най-добре… по-добре, Let the wild rumpus begin!
Mad World // Луд свят
Имах намерение да пиша някакъв полу-ядосан, полу-ироничен, полу-подигравателен текст за това, какво си мисля за резултатите от местния вот в община Кюстендил. Това е моят град, а новия стар кмет не просто не е мой, но ми е ужасно феодален, догматичен и истеричен, и крадлив. Постът щеше да включва и темата за лицемерността и глупостта, и липсата на професионалност. И за изключителено неграмотно написаните прессъобщения от общинския PR-отдел, които имах „честта“ да чета в продължение на четири месеца.
Но. След приятен ден на работа, пълен с copy-writing занимания, и след два кулинарни шедьовъра в лицето на копривена супа и кейк с какао, се чувствам прекалено мъдра и „над нещата“. Кметът на Кюстендил остава долу, в мърлявото, не-важното и скучното „онова“… А Кюстендил остава мой. Както го нарече една мъдра жена, един от моите учители – Пристан. Където винаги се връщаш с усещане за безбрежност и спокойствие… а кметовете идват и си отиват, и всъщност от тях нищо от природата на пристана не зависи.
Сега е време за вечеря. И една мелодия покрай мислите.
